Това беше просто един от онези моменти, в които времето спонтанно спира и както всички останали пъти това продължи цяла вечност. Безкрайна тягостност витаеше между замръзналите молекули на въздуха. Движение обезпокои застоя и от кутията се изсипа човек. Странно как той можеше да ходи, като че ли беше извън времето, а и не проявяваше интерес към замръзналите "последни" слънчеви лъчи, които се подаваха през надвисналия облак. Той се затича със скорост безкрайно по-голяма от скоростта на светлината в този момент и скоро изчезна далеч зад кутията.
"Ако около всяка кутия имаше кутия, то как по-дяволите щях да си отворям подаръка за рождения ден? Следователно, съществува кутия около която няма кутия. Мисли извън кутията...", мислеше си той като не осъзнаваше, че мислите му никога няма да излязат извън черепната му кутия. Продължи да тича, ден и нощ и нощ и нощ. Когато капна от умора, седна и се наслади на самотата в безкрайността. Дори той не беше такъв оптимист да вярва, че ще бъде сам още ДЪЛГО. Беше въпрос на ВРЕМЕ стражите, да излязат, да го върнат и да го линчуват за дето е излязъл.
Температурата беше като за бебе, вятър нямаше, но той не се чувстваше комфортно с мисълта, че кръвта му ще се разлее след броени ЧАСОВЕ. Седеше на тревата, която не се беше деформирала както обикновено би направила, а стоеше точно както стоеше когато времето спря. Дали стражите щяха да са тук този път? Знаеше, че не трябва да си го помисля. В далечината видя черна точка, която приближаваше. Дежавю. Това се беше случвало толкова много пъти, че знаеше следващия си ход без да му се налага да мисли. Изправи се и почна да тича, с пълна сила към подаващия се ръб. Две крачки, един скок и се захвана. Ако имаше време щяхме да измерим побутването на капака в секунди. Той излезе от кутията. А времето отново спря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар