С ръка пред устата си той чувстваше каналният си дъх способен да унищожи малка дъждовна гора с всяко пробно издишване. Вчера беше прекалил с пиенето, нищо чудно че го болеше задника. Прибра теглилките, в задният си джоб и се размечта. Де да можеше и той да има блог като блог, блог в който да може да публикува дълбокомислените си и изключително проницателни критики към системата и към държавата, в която живее, да хули интелигентно света около себе си притаен като мишле зад клавиатурата си. Искаше му се, да изказва гръмки революционни мисли скрит зад монитора си... Искаше му се да използва сложни думи и да има високо самочувствие. Искаше да се чувства просветен, да има нещо което го отличава от другите.
Уви той беше просто, педераст, продавач на домати. Не беше удовлетворен от позицията, която заема в обществото, знаеше че му е отредено нещо повече. Беше завършил, макар и задочно ПиАр, а съдбата го захвърли на женския пазар. Самочувствието му бе, още по-жестоко накърнено, когато той разбра новината, че няма да може дори да лобира...
Самосъжалението му прекъсна 65 - 70 годишна жена, която избираше краставици. Ах, краставиците... те бяха нещото което можеше да да го избави от всяка форма на депресия. Тайно им се любуваше и подбираше коя ще е най-доброто допълнение към дебелото му черво след края на работния ден, когато той взимаше топла вана. Когато бабата сложи краставиците във везната, той натисна педала (колко иронично!) под сергията и малкия електромагнит се задейства, докато слагаше тежестите и тя така и не разбра, че краставиците наедряха с 300 грама. Бабата понечи да се бръкне за да плати, а лирическият аз стрелна ръката си към торбата и и отмъкна краставицата, чиято чест се полагаше да проникне в аналното му отверстие тази вечер. Беше и хвърлил око още сутринта, защото беше доста едра нищо чудно, че жената я искаше за себе си.
След като жената си тръгна в посока различна от тази на контролната везна и от храстите не изкочи екип на Нова Телевизия, той се опусна и даде воля на въображението си. Представи си как си боцка шопска салата и клати люлката на осиновеното си бебе, на което той се падаше майка/татко. Само, че шопската салата не беше в купа, а в задника на Евгени Минчев и не я боцкаше с вилица ами с пулсиращ необрязан член. А докато клатеше паркетният лъв, се беше подпрял на люлката на осиновения им син, който неистово плачеше. Той знаеше, че това е семейна идилия. Знаеше че, в назадничавата му страна, това не се толелира. И не разбираше защо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар